Калин Серапионов I За стените до мен
01.12-29.12.2022 г.
“За стените до мен” е видеоинсталация с перформативна реализация, изградена от кадри с множество непознати хора, които временно обитават конкретно пространство.
Освен с телата си, някои присъстват там и с любима вещ, донесена от собствения им дом.
В рамките на около час те контактуват по между си, но не с думи, а безмълвно.
В основата на проекта е методът на семейните констелации. Индивидуалното ни поведение, чувствата и нагласите ни се разглеждат и осмислят в контекста на по- голямата група, тъй като всеки човек е част от дадено семейство и поема определени роли в тази структура.
Пространството е Etage 8 – на осмия етаж в индустриална сграда, намираща се в покрайнините на София. Спецификата на конкретната архитектура (остъклено пространство на последния етаж), го превръща в нещо като отделена капсула в цялостната градска среда. Седейки в нея, човек има поглед от дистанция във всички посоки. Може да наблюдава жилищните квартали, индустриалните зони, планината, да анализира динамиката на града. Целта е това пространство да се обживее с присъствието на хора, без да говорят, под звуците от собствените си тела и тишината.
___
Филмът на Йоргос Лантимос “The lobster” ни пренася в дистопична среда, в която хората без интимен партньор са насила изпратени в специален хотел, в който имат 45 дни да си намерят такъв (партньор), а ако не успеят, биват превръщани в животно по техен избор. Под натиска на тази опасност, героите полагат всякакви усилия за вписване в рамката на приемливо обществено поведение, използвайки целия си арсенал от познания какво би било то, и, в крайна сметка, проваляйки се. Наративът проблематизира конвенциите за връзките между хората, уязвимостта на индивида в група, промяната.
В проекта си, подобно на Лантимос, Калин Серапионов изгражда стерилна среда за социална комуникация, задавайки основни правила – без думи, и една единствена цел – общуване.
В процеса на адаптация към необичайната обстановка, на повърхността изплуват първичните човешки инстинкти и форми на обмен, в ежедневието обикновено потиснати от стремежа ни към продуктивност. Участниците, привидно ограничени от забраната за вербална комуникация, изглеждат по-скоро освободени от нея – те се отдават на интровертни занимания – игра, съзерцание, сън. Извън риска да бъде превърнат в омар или пони (или да претърпи каквито и да е трайни негативни последствия), индивидът получава възможността да потребява времето, пространството, своето тяло дори, изключително спрямо личните си желания. С напредване на времето, участниците пристъпват и към социални занимания, но те отново са деликатни, неинвазивни.
Безмълвни, участниците се обръщат (наново) към тялото като основна медия на изразяване. Наблюдаваме как в някои случаи, надградено от неизменните протези на технологията, то участва в нови ритуали на конструиране на близост – такива на съвременните киборги. Поянкога, тялото е самодостатъчно, то търси повърхности, тъкани, а друг път – други тела.
В синхрон с пропукването на капиталистическата идеология, поведението на участниците е може би симптоматично за нуждата на съвременния човек от покой и преосмисляне на идеала ни за пълноценен живот.
_
Кредити:
DoP (оператор) Тилман Рьодигер
Оператор steadicam Борислав Белберов
Първи асистент Ева Петрунова
Асистент steadicam Ваня Иванова
Гафер – Димитър Йорданов
Монтаж Калин Серапионов
Звук Георги Атанасов
Видео техника, инсталация и озвучаване Димитър Апостолов, Кирил Янев, студио Балканджи
Специални благодарности на Елена Антонова, Георги Николов, Magic Shop, Орлин Руевски, Момчил Ташев.
/
С подкрепата на Национален Фонд “Култура” по програма “Едногодишен Грант 2021 “ и “Програма за възстановяване и развитие на частни културни организации”.
