едновременно с това чувствен, подчертано интенционален автор. Образите, които поражда  неговата техника могат,  да отведат  зрителят  към найнеочаквани визуални асоциации в границите на индивидуално лимитираната му културна памет. Подчертавам, че тук техниката и процесът са смисловопораждащи, доколкото авторът цели (по неговите думи) “самопродуциране” на работата. Графитният образ се самоизгражда, тъй като е изпълнен в техниката на фротажа, и това, което се получава като резултат преднамерено стои на границата на случайността. С други думи, това е концептуално ограничаване на рационалното постигане на творбата, която се появява пред очите на автора си в процеса на протриване на графита върху платното или хартията, поставени върху дадена текстурирана основа. Впрочем, вече споменатият “фротаж” идва от визуалните експерименти на сюрреализма, и по конкретно, от рисунките на Макс Ернст, което още повече ни води отвъд идеята за затворена в себе си безобектна живопис.

“Човешкото съдържание” на тези творби неизбежно е свързано със социалната чувствителност на художника, който в предишните си изложби публично обявява, че се интересува от проблеми като катастрофичното нарастване на населението на планетата, или пък от проблема за вярата чрез създаването на “неръкотворни” иконоподобни образи. Факт е обаче, че никой автор не може да стои непрекъснато до творбите си, за да обяснява притеснението си от евентуалната еволюция на изкуствения интелект “София”, докато работите му полупрозрачно процеждат всевъзможни значения. В такъв случай, какво точно стои пред нас? 

​

Трудно можем да разчетем във фротажите тревогата, породена от съществуването на мега-компютъра “София”, защото очевидно това е изкуство, самоограничило се от наративността на наследството на поп-арта и концептуализма. И това не е непременно лошо, защото дидактическата политическа коректност вече десетилетия обрича съвременното изкуство на ленива предвидимост, която дори не е особено продуктивна, доколкото влиянието на визуалните изкуства е принципно ограничено и функционира за специализирано ползване между хора, които, така или иначе, споделят хуманистични ценности. А в тази изложба Милко Павлов задава въпроси и търси творческата си автентичност през енигматичния филтър на изплуващите в съзнанието на зрителя образи. Никога не можем да сме напълно сигурни как ще реагира съзнанието ни пред въпросните графитни натривки, но при всички случаи е налице непредсказуемата метафоричност на конфликта между несетивното и конкретната материя. Социалнопсихологическа фантастика е може би добро определение за работите на Милко Павлов, защото, формално погледнато, че те не означават нищо. Те са материалистично конкретни, но пък техниката на изграждане е хлъзгаво интенционална и предразполага към личностни вчуствания (или дори конкретни съждения, знае ли човек). Образите от графит могат например да напомнят за Светата плащеница, като същевременно настояват за материалното като повърхност, но и за неговата тленност, за крехкостта на човешката памет, за относителността на пространството и времето. Тъкмо обратното на статистическата прагматичност на изкуствен интелект. И така, на въпросът – какво е това пред нас? – може да се дефинира нещо от типа, че това е самосъздаващ се графит, който е материя, която нееднозначно надхвърля себе си.

​

Свилен Стефанов