2022 | onegallery

Изложби 2022

Калин Серапионов I За стените до мен 01.12-29.12.2022 г. “За стените до мен” е видеоинсталация с перформативна реализация, изградена от кадри с множество непознати хора, които временно обитават конкретно пространство. Освен с телата си, някои присъстват там и с любима вещ, донесена от собствения им дом. В рамките на около час те контактуват по между си, но не с думи, а безмълвно. В основата на проекта е методът на семейните констелации. Индивидуалното ни поведение, чувствата и нагласите ни се разглеждат и осмислят в контекста на по- голямата група, тъй като всеки човек е част от дадено семейство и поема определени роли в тази структура. Пространството е Etage 8 – на осмия етаж в индустриална сграда, намираща се в покрайнините на София. Спецификата на конкретната архитектура (остъклено пространство на последния етаж), го превръща в нещо като отделена капсула в цялостната градска среда. Седейки в нея, човек има поглед от дистанция във всички посоки. Може да наблюдава жилищните квартали, индустриалните зони, планината, да анализира динамиката на града. Целта е това пространство да се обживее с присъствието на хора, без да говорят, под звуците от собствените си тела и тишината. ___ Филмът на Йоргос Лантимос “The lobster” ни пренася в дистопична среда, в която хората без интимен партньор са насила изпратени в специален хотел, в който имат 45 дни да си намерят такъв (партньор), а ако не успеят, биват превръщани в животно по техен избор. Под натиска на тази опасност, героите полагат всякакви усилия за вписване в рамката на приемливо обществено поведение, използвайки целия си арсенал от познания какво би било то, и, в крайна сметка, проваляйки се. Наративът проблематизира конвенциите за връзките между хората, уязвимостта на индивида в група, промяната. В проекта си, подобно на Лантимос, Калин Серапионов изгражда стерилна среда за социална комуникация, задавайки основни правила - без думи, и една единствена цел - общуване. В процеса на адаптация към необичайната обстановка, на повърхността изплуват първичните човешки инстинкти и форми на обмен, в ежедневието обикновено потиснати от стремежа ни към продуктивност. Участниците, привидно ограничени от забраната за вербална комуникация, изглеждат по-скоро освободени от нея - те се отдават на интровертни занимания - игра, съзерцание, сън. Извън риска да бъде превърнат в омар или пони (или да претърпи каквито и да е трайни негативни последствия), индивидът получава възможността да потребява времето, пространството, своето тяло дори, изключително спрямо личните си желания. С напредване на времето, участниците пристъпват и към социални занимания, но те отново са деликатни, неинвазивни. Безмълвни, участниците се обръщат (наново) към тялото като основна медия на изразяване. Наблюдаваме как в някои случаи, надградено от неизменните протези на технологията, то участва в нови ритуали на конструиране на близост - такива на съвременните киборги. Поянкога, тялото е самодостатъчно, то търси повърхности, тъкани, а друг път - други тела. В синхрон с пропукването на капиталистическата идеология, поведението на участниците е може би симптоматично за нуждата на съвременния човек от покой и преосмисляне на идеала ни за пълноценен живот. _ Кредити: DoP (оператор) Тилман Рьодигер Оператор steadicam Борислав Белберов Първи асистент Ева Петрунова Асистент steadicam Ваня Иванова Гафер – Димитър Йорданов Монтаж Калин Серапионов Звук Георги Атанасов Видео техника, инсталация и озвучаване Димитър Апостолов, Кирил Янев, студио Балканджи Специални благодарности на Елена Антонова, Георги Николов, Magic Shop, Орлин Руевски, Момчил Ташев. / С подкрепата на Национален Фонд “Култура” по програма “Едногодишен Грант 2021 “ и “Програма за възстановяване и развитие на частни културни организации”.

Напоследък напред Живопис Милко Павлов 18/10 - 22/11/2022 Живописта на Милко Павлов сякаш е формирана във време преди езика, преди началото на човешката история дори, в което земя и небе не са претърпели отделянето си едно от друго - раздяла, която ще позволи създаването на света, но и ще отвори вечна пропаст между тях и невъзможност за постигане на цялост. Пейзажите на неговите мазки създават пространство, което бихме могли да определим като свят, но не и като реалност. Реалността е пълна с понятия, тя е дефинирана през езика, структурирана, анализирана, продукт на егото и неговото осъзнаване; реалността е човешкият опит и култура, вторичното и втвърдено вече тяло, разбрало за своята голота и така за своята смъртност, конструирало оси и напречни линии, по които да върви на пръсти и да се ориентира. Светът е течната и чиста материя, тъканта на абсолюта. Реалността е функция на човешкото, светът - плод на божествения логос. В серия от широкоформатни платна, художникът проектира места, които биха могли да напомнят за планински пейзажи, скалисти брегове, космос. Формирани чрез интуитивно използване на цветове (интнуитивно, защото интуицията е продукт на подсъзнанието, а колористите, както се самоопределя Милко Павлов, генерално разчитат повече на своя усет, отколкото на рационализацията, проявяваща се в линията, да речем), картините сякаш се появяват чрез манифестиране на интегралния спомен за небесното/света на идеите, заложен в нашата колективна памет. Живописта на Милко Павлов като че ли решава задачата на езика, непрестанно търпящ провал в опита си да изкаже абсолюта, да достигне истинното познание. В серията “Напоследък напред” Милко Павлов ситуира своята живопис в едно друго време, което предстои да бъде достигнато. Творбите са “датирани” в години, ненастъпили за нас - 2109, 2099 и тн (спрямо конвенционалното четене на времето - линеарно, Християнско, 2022 г.). Така, в абстрактните пейзажи на автора времето е обезвластено, подобно на Райската градина, в която човекът не познава неговото неуморимо действие, там, където битието още е цялостно. В този смисъл, живописта му винаги остава някак недостижима - тя е тук, присъства, но препраща към някъде другаде, напомняйки ни за онова място, в което искаме да се завърнем. В белия куб на галерийното пространтво, само по себе си своеобразен храм, който трябва да откъсне посетителя от света на жизнено необходимото и практически полезното, изложбата на Милко Павлов надмогва реалността на материята, в която се намираме. Картините с масло върху платно са мост към света на невидимото - тяхната медия - проводник към неизказаното. С подкрепата на Национален Фонд “Култура” по програма “Едногодишен Грант 2021 “ и “Програма за възстановяване и развитие на частни културни организации”. текст: Бояна Джикова

Онзи момент, в който койотът пада от скала Самостоятелна изложба на Викенти Комитски 17.08 -15.10.2022 г. Времето на Койота реферира към онзи момент в анимационните филми, в който героят преминава ръба на пропаст, но започва да пада едва когато осъзнае, че се намира във въздуха. "Онзи момент, в който койотът пада от скала" на Викенти Комитски ни пренася в пейзаж след края на времето, в който природа и артефакти на индустрията търпят непрекъсната метаморфоза. Серята от скулптури и асамблажи е изградена от природни елементи, намерени материали и скрап. Изложбата чертае няколко основни оси на конфликт - природа, култура и антиприрода, първично и производно, естествено и създадено от човека. Залогът на последното е собственото ни изчезване, но и паниката от загубата на изначалната ни "надареност" със смисъл. В основата на наратива е желанието на човека да надмогне и подчини природата, да превземе нейните демиургски функции и да я замести окончателно в ролята и на божество (мъртвото, знаем, божество). В стремежа си към растеж, той изхвърля всичко ненужно и вече непотребно. Изтласкана от своя хабитат, природата се е превърнала в дух. Носи се във въздуха и търси тяло, което да насели, намира го в металните конструкции, отломките на механиката. Те от своя страна, прекарали столетия в това да я уподобяват, рано или късно стават нея, или поне версии на нея. Всъщност, именно в етапа на тяхната разруха, предметите, които конвенционално възприемаме като относително неефимерни, се доближават до органичната материя, чието основно свойство е тленност, линеарно движение на битие-към-смърт. Визуалният език на произведенията е амалгама от две архитектурни полета: това на природата и това на човешката визия за функционалност (която често използва природните структури за модел на своите собствени), сливайки се в една обща тъкан, система от органи. Обектите на природата - кости, рога, реликви на моментума, в който са служели на живота, се озовават на една плоскост с отломки на машини и предмети за конструиране на ежедневието. Творбите на Викенти Комитски оформят нова затворена градина, такава, в която няма нищо живо. Неживата материя обаче не преминава към етап на разлагане и разпад (защото това, което никога не е било живо, няма как да бъде мъртво). Обратното, тя търпи необуздани трансформации към своето собствено пресъздаване и обновление, ставане на друга, сякаш преодолявайки изначалната обреченост на творението, понасящо силите на външната среда. Градината няма нужда от почва, организмите и притежават собствени синтетични корени и артерии. Под слънцето на новото време, обитателите и невротично отразяват неговата светлина, зениците се свиват болезнено, подсещайки ни, че нещо не е наред, че това слънце е друго. Тази градина на природа и индустрия е такава, от която човекът няма да бъде изгонен, но е и обречен да живее във.

(Пан)Оптика на Мисълта Самостоятелна изложба на Йона Пеловска (Да Зайн) 25.08 -09.09.2022 г. “(Пан)Оптика на мисълта“ е изложбен проект, съчетаващ две трансмедийни инсталации, които изследват фенменологията и митологията на кинематографичните технологии. Те споделят специално създаден формат за съпоставяне на активирани от зрителското движение лентикулярни анимации с видеопрожекции, които проблематизират обичайната фиксирана позиция на зрителя. Този формат поставя под съмнение връзката между въплъщението и технологията, като приканва зрителя да изживее контраста между физическия арест на едноканалните филмови/видео прожекции и активираното от зрителското движение изображение на холографната среда. В традицията на идеите на Маклуън за медийните формати като семантични проводници, “(Пан)Оптика на мисълта“ активира значенията, вградени в конкретни медиини рамки, извеждащи на преден план начини, чрез които медиите рамкират мисълта. Всяка от двете поредици разгръща въпроса медии-тяло-ум според своя специфичен тематичен и естетически фокус. Докато “Очите, които спират влака“ разчита на аналогови техники, за да подтикне към медитация върху изживяването възприятие-мисъл, филтрирано през кино-технологиите, “(Пан)Оптика на любовта“ изследва проблемите на дигиталното изкуство като медийни пукнатини, през които се просмукват древни митологии за зрението като знание и се пречупват през съвременното техно-човешко рамкиране. Зрителят е потопен в среда, която нарушава приемствеността и измества очакванията, за да провокира нови алхимични реакции между въплъщение и смисъл. Как сънуваме реалностите? От древноегипетски лабиринти и ранни кино огледала до постиндустриални технологии, “(Пан)Оптика на мисълта“ кани зрителя да срещне един познаваем свят в пресечната точка на колективно сънуване, лична реалност и безлична технология. Очите, които спират влаковете Моменти от живота, изживени, пропуснати, запомнени и забравени, видени през прозореца на движещ се влак. Поглед върху мисълта и визията, разиграващи филма на живота – очите, гледащи през прозорец. Инсталацията се състои от шест осветени лентикулярни панела в диалог с екрани излъчващи оригиналната видео поредица, от която като по този начин образуват нещо като влак коридор от „прозорци“ към движещ се пейзаж. Лентикулярните анимации се активират от движението/гледната точка на зрителя, докато видеата текат независимо от позицията на зрителя, поставяйки под въпрос кинематографичното време и връзката му с физическото движение, разиграно чрез две различни медии. Изследвайки различни медиирани преживявания на една видео поредица, инсталацията поставя под въпрос феноменалната връзка между зрител и движещо се изображение, лежаща в основата на първичността на субективния поглед. С това проектът реанимира очарованието на ранното кино от движещия се влак като метафора на техно-оживяващото изображение. Лентикулярните отпечатъци и видеата са съпоставени с късометражен филм. Докато коридорът от видео и лентикулярни „прозорци“ приканва зрителя да изследва времето на анимацията чрез физическо движение, видео прожекцията, с бърз монтаж на откъси от визуализирана мисъл прекъсващи кадрите на непрекъснато движещия се влак, арестува зрителя, изисквайки неговото нераздвоено внимание. Инсталацията е медитация върху темпоралностите на възприятието и мисълта - начинът, по който мисловните откъси пресичат възприятието. Движещият се влак => време-мисъл => движещото се изображение. Началото на киното: „Пристигане на влак в Ла Сиотат” на братя Люмиер погледнато от позицията на пътника. Изтичане на времето, видяно през ушите на Джон Кейдж “Вакханал” - звукът на живота, динамичен и хаотичен, тласъкът на времето, обратимо и възпроизводимо до смърт. Инсталацията изследва живите и въображаеми модалности на кинематографичните медии и начините, по които те се конкурират с нашата най-интимна връзка със света, ума. (Пан)Оптика на любовта (Пан)Оптика на любовта е техно-шаманско изследване на виждането като любов. От технологията до митологията на визията, този проект събира значения, за да преосмисли как зрението асамблира визуалната реалност. Изхождайки от древни прозрения и практики на сънуване, проектът мобилизира електрическата сила на новите технологии, за да възкреси произведението на изкуството като чудодеен жест, който отваря поглед към неизвестното. “(Пан)Оптика на любовта” е поема за визията като прозорец към невидимото. Интерполирайки традиционни представи за всевиждащ Бог с шпиониращия потенциал на съвременните цифрови технологии, работата изследва въпроси на неприкосновеността на личния живот, тайната, знанието и откровението, проследявайки как страхът от технологиите като паноптичен наблюдател може да се трансформира в любящо общение с технологично невъзможното. „(Пан)Оптика на любовта” е разширена кино поредица - нелинейни аудио-визуално-текстови физически и дигитални сегменти (хипер)свързани помежду си съставляват това, което наричам кинематографична книга - използваща потенциала на дигиталните платформи за нелинеен интерактивен монтаж. Избрани визуални компоненти са разработени като лентикулярни отпечатъци – аналогов печат, който прави възможен анимационен ефект, активиран от позицията на зрителя, за да го постави в пряк диалог с еманациите на произведението. Очите на небесните светила, древноегипетските божествени същности Ра и Тот наблюдават наблюдателя, докато седалището на истинското зрение като творческо начало, сърцето, тупти в неразривна връзка със сънувания си двойник, активирани от вниманието на зрителя.

Трансатлантически Арт Дискурс Брет Еберхардт Антъни Фишър Брайън МакФарлейн Елена Петева Сузан Шиърсън Свилен Стефанов 01.07 - 30.07.2022 Тази американско-българска изложба представя шест автори, всеки със специфична визия и глас, в дискурс за преживяването и рефлексията на момента „сега“. Богато разнообразие на визуални езици – фигуративност, абстракция, метафора и инвенция – се събират в изложбата на живопис и рисунка. Съвременни индивидуални, социални и глобални състояния приемат различни форми, пречупени през погледа на всеки автор и приканват зрителя да влезе в междукултурен разговор за това, което наричаме “сега”. Този обменен изложбен проект се развива от години. Първата част беше изложбата на четири съвременни български автори в галерия „Лакония“ в Бостън през 2017 г. В тази втора изложба ONE+ Gallery създава форум за творчески дискурс на четиримата автори от Съединените Щати и двамата куратори. Елена Петева, доцент, Факултет по Изкуство и Дизайн на Университета на Масачузетс Дартмът Свилен Стефнов, професор и заместник ректор на Национална Художествена Академия София

NEVER ROBERTA Изложба живопис Текла Алексиева и Искра Благоева 01.06 - 25.06.2022 Изложбата NEVER ROBERTA представя две художнички – Текла Алексиева и Искра Благоева. Всяка една от тях принадлежи на различно поколение, възрастовата разлика между двете не е малка, познати са на различен тип аудитория, работили са в различен социо-културен контекст. Текла Алексиева е известна преди всичко с илюстрациите си за корици на поредицата научнофантастична литература Галактика. Искра Благоева е особено популярна сред по-младата публика и е художник с ярко присъствие в българското съвременно изкуство. Срещата между живописта на двете е среща на две различни поколения, на две епохи. Но това не е случайна среща. Мрежа от невидими нишки свързва творчеството на двете авторки, сближава техния художествен език. На пръв поглед обединяващо е отношението и на двете към действителността и пресъздаването на тази действителност в произведенията. Един приковаващ вниманието реализъм присъства ясно в живописта и на двете. Той има различни измерения. Понякога е само въпрос на обемно-пластично изграждане. Друг път става дума за неочаквани елементи от ежедневието и заобикалящия ни свят, грижливо подбрани, композирани и пресъздадени с огромно внимание към детайла. Съчетаването на живописта на двете авторки в една изложба дава възможност за интересни съпоставки, разкрива общи посоки. Именно в съпоставката изкуството на Искра изпъква толкова класицизиращо, а това на Текла звучи толкова съвременно. Очертават се теми и образи вълнували и двете: автопортретът, фаталната жена, котката, ежедневието... Изложбата включва творби, създадени по различен повод, творби, зад всяка една от които стои отделна история. Някои от произведенията са напълно непознати, други са участвали в множество изложби. Една картина, а именно „Юдит“, Искра Благоева рисува специално за настоящия проект. Това произведние събира в себе си най-доброто от стила на художничката, очертава широкия периметър от теми, които я интересуват – предствата за собствения образ, библейските референции, насилието, доминацията, ролите в обществото и интериора в стил „Нова предметност“. Тази „Нова предметност“ се появява отчетливо и в творчеството на Текла Алексиева. Произведенията „Рейс“ (1989) е създадено на прехода при смяната на два обществено-политически строя, маркира промени, настъпващи в живота и, погледната днес, след около 30 години от създаването, тази творба продължава да вълнува съссъвременното звучене на своя художествен език, припомня, че всичко ново е добре забравено старо. Стилът и на двете авторки, всяка една от тях с изявена индивидуалност, прелива в изложбата от фотореализъм при представянето на ежедневието, събрано на една задна седалка в творбата на Текла, към една трансцеденталност в студената карнация на фигурите при Искра. Вярвам, че съпоставката между художници от различни поколения и представянето им в обща изложба дава посока за интересни размишления. Настоящият проект напомня, че махалото на стремежа за пресъздаване на действителността равномерно се люлее, отмервайки преходи и поколения. д-р Любен Домозетски, куратор

Daniele da Volterra,
Michelangelo's death mask. 1564.

Urine: the artist’s holographic code, exhausted motor oil/petrol on canvas

ЖИВО И МЪРТВО Самостоятелна изложба на RASSIM® 28.04 - 26.05.2022 Предизвикателството на съвременната свобода, или комбинацията от изолация и свобода, пред която се изправяш, е в това да се създадеш. Опасността е, че при този процес може да се окажеш не съвсем човешко същество. -Сол Белоу, "Равенщайн" Серията “Живо и мъртво” е ситуирана в пространството извън езика, след раждането, преди смъртта. Основните съставни елементи на произведенията са различни проявления на телесното. Урина от тялото на художника, нефт от това на земята и изгоряло моторно масло, смазка на индустриалната революция. RASSIM® събира в творбите си едно от основните противоречия на социума от зараждането на неговото съществуване, а именно вечната борба между природа и култура. Той претопява двете понятия, създавайки платна, в които четем историята на света във и през нейната вещественост. Докато в продължение на векове стремежът на човека е вървял в посока надмогване на корпоралното и достигане до трансценденталното, то RASSIM® търси отговора именно в телесността, като почти психоаналитично прекрачва границите на рациото и стига до форма на материя, ненатоварена от понятия. Авторът редефинира позицията на тялото на художника - от ситуирано на границата, понасящо, то се превръща в неделим елемент в тъканта на света. В творбите са премахнати конструктивните елементи на плътта - кожа, кръв и клетки, разтворени и сведени до символ. Художникът е и медиатор, създател на това обединение, но какъв е залогът на усилието му? Серията “Живо и мъртво” ни представя едно обновено съдържание на колективната памет, втъкавайки в нея функциите на съвремието - връзката между нефта и изгорялото моторно масло е именно човекът, идеолог и катализатор на тази трансформация. Като поставя тези елементи на една равнина, тази на платното, художникът премахва йерархията между тях, изграждайки един хомогенен наратив, в който действието се развива циклично - веществата се наслояват, поглъщат едно друго. В платната му, те търпят постоянна дифузия. По този начин се разкрива дуалистичната природа на вечно и ефимерно, тяло и разум и, в крайна сметка, живо и мъртво. Вливайки в едно минало и настояще, RASSIM® създава почти еднородна смес, в която са разбъркани фрагменти от еволюцията на света, огъвайки оста на времето до кръг, довеждайки я до една единствена точка.

Игра без пешки Сергей Рожин Пърформанс и самостоятелна изложба 07.04 - 21.04.2022 Пърформънсът ще се повтаря с участието на авторa и публиката в рамките на изложбата от 17 до 18ч. / Черните и белите клетки като квадратчета на Малевич - черното и бялото представляват поезията на играта между доброто и злото. Играта на шах сама по себе има смисъл само когато в нея има пешки. Ако ги премахнем, балансът на играта се нарушава. Поставени в този контекст, можем да видим безпомощността и беззащитността на основните фигури - без пешки те губят стойността си. И ако мислим за пешките, които преминават от началото до края на играта, превръщайки се в други фигури, тогава дори те сега са безпомощни, защото вече няма да могат да станат пешки. / Историята на създаването на произведението "Без пешки" За пърформанса в тази игра ми трябваше специален комплект за шах, който намерих в антикварен магазин в град Пловдив. Исках да намеря комплект за шах, който има история, защото новият шах нямаше да е толкова интересен да го вземеш в ръце, нито толкова символичен. За това минах през много антикварни магазини, в които бяха налични или само отделни фигури, или отделно дъската. И след като загубих всякаква надежда да намеря това, което искам, попитах отново дали имат шахматни дъски, на което казаха: “има, но ще трябва да търся много време". Казах, че съм “готов да чакам“. След като ме предупредиха предварително, че няма фигури с дъската, отговорих, че и само дъската ме устройва. И тогава, когато намериха дъската и я отвориха, се оказа, че вътре имаше и фигури за шах, за които и самият продавач не знаеше. И така, купих шахматната дъска заедно с фигурите и преди да тръгна продавачът каза, че тя "живее" тук от 7 години и никой не я купува. Като видях тази шахматната дъска, като я извадиха, изпитах чувството, че тя чакаше именно мен. По време на разговора с продавача му казах за плана си да играя без пешки, и той ми даде своя съвет: “Опитайте да играете без Царя, тогава тази игра определено няма да има смисъл, като се вземат предвид правилата и.” После той каза, че тази шахматна дъска е участвала във филма „Оркестър без име“ през 1982 г. Зарадвах се на този момент и нямах търпение да разкажа за произхода и, но се оказа, че във филмът има подобна, но не същата дъска. Да знаехте колко щастлив бях в този момент, докато не го проверих. В тази “Игра без пешки“ реших да се съсредоточа върху числото седем, тъй като е тук не случайно.

_tod und tanz Самостоятелна изложба на Асен Янев 10 - 26.03.2022 we are spinning to the sound until losing our senses we give into the rage of our inner obsessions we seek maximum bliss and crash into the surreality of our reality we celebrate existential emptiness as a senseless normality we live next to the abyss monstrously absent and ever so close to tipping over В един объркан и невинаги рационално обясним свят на модерността, който все повечe бивa засенчен от материализма и загубата на човешката мяра, впечатление прави нарастващата несигурност и общото отчуждение сред нас, хората. Така на преден план излизат аспекти като неуспех, несъвършенство и подтискани чувства; появява се усещането за заплаха. Cтрахове и несигурност все повече определят начина, по който ние, хората, се отнасяме към живота, включително и начина, по който се справяме с реалността. Преди всичко страхът от собствената ни мимолетност. И така, ние се вкопчваме в материалното; в тялото; във всичко преходно. И вярваме на това, което виждаме. Възниква усещането, че се намираме в едно перманентно „извънредно положение“. Положение, при което всички жизнени сили се посвещават на това животът да бъде удължен колкото се може повече. Това проличава в култа към тялото и манията за младост. В алчността, недостига на време, суетата и чувството за пропуснати шансове. Но не е ли този сблъсък на нас, хората, с големия „мрак“ просто ехото на собствената ни изгубеност? Не е ли именно потиснатото съзнание за смъртта това, което ни създава проблеми? Kоето ни кара да мутираме в някакво общество, загубило усещането за добрия и уникален живот? Във време, в което естествените науки ни дават усещането, че контролират множество опасности, за нас, съвременните хора, голямата биологична опасност - смъртта - навярно ни се струва като пълна „oнеправданост“. Но зовът на memento mori е и остава вездесъщ. Смъртта е една от малкото извънвремеви, трансгранични и интеркултурни теми. Тя е неизменен защитник на равенството между нас хората и постоянен спътник на живота. Тя е общата нишка на всички наши начинания; крайната точка на всички истории, които животът разказва. И така, ние, хората, крачим, уловени в живота си, като мимолетни явления, в цикъла на появата и прехода, в кръговрата от нови начала и краища, в търсене на трайност и увековечаване на съществуването си. Асен Янев ни отвежда в необяснимото и неизвестното. И ни кани на „Totentanz“ на живота, но не като своеобразен бунт срещу неизбежния край, а като танц в името на живота. __ Асен Янев, роден в Cофия; завършва изкуство и медийни науки, история и политология в Университета в Констанц/Германия; понастоящем живее в Базел/Швейцария. Асен Янев е мултидисциплинарен артист, който работи с различни медии, включващи фотография, колаж, рисунка и живопис. B работите си той изследва механизмите на медийна репрезентация както и двусмислеността и конструирането на човешката идентичност. Фокусът е върху въпроси на индивидуални и колективни трансформации, памет и преходност, многообразие и миграция, лични и колективни митове.

Жорж Папазов, Гладиатори, 116 х 89 см, м.б./платно, 1956 г.

George Papazov, Tete fantastique, 100x80 cm., oil/canvas, 1928

Сияна Шишкова, Lumen naturae, 2022, 50x66 cm

Стела Василева, Structure of light, вариращи размери, дърво, акрилни огледала

Stela Vasileva, Structure of light, various sizes, wood, acrylic mirrors

Павлин Радевски, RESEARCH SALT, 2022, сол, 25х14х14 cm

Дуализъм II Групова изложба смесени медии Викенти Комитски, Жорж Папазов, Искра Благоева, Калин Серапионов, Сияна Шишкова, София Димова, Стела Василева, Павлин Радевски 25.01. 2022 - 20.02.2022 Проект “Дуализъм II” е продължение на едноименната изложба, организирана в галерия ONE през 2020 г. Идеята за единството и дуализма е сама по себе си достатъчно противоречива в историята на човечеството. В божествените конструкции и обяснения на света двойнствеността е активна - редът идва от хаоса, в който всичко е едно; Яхве играе с чувствата и съдбата на Йов, без оглед на справедливостта в своите мотиви, съчетавайки в себе си добро и зло. Отвъд обхвата на небесното, обаче, в продължение на хилядолетия органичността на дуализма бива отхвърляна. Западната култура залага на радикалната трансформация - във вълшебните приказки кожата се превръща в злато, героят минава през инициация и достига своята смелост, слабостта напуска кухините на тялото. Конвенционално, стремежът на аз-а би следвало да бъде към доброта, чистота. Чак в просвещенската епоха, когато митос се трансформира в логос, излизаме трайно от едноплановото разбиране на психиката и започваме да обясняваме двуичността. Изложбата “Дуализъм” се занимава с това (болезнено понякога) съжителство на противоречия, неговото приемане и (ре)интегриране. Произведенията изследват от една страна комплексната природа на материята и формата и тяхната връзка с образа и визуалното, времето - неговата продължителност и статичността на уловения миг. Успоредно с това, авторите търсят проявленията на това понятие в социалните конструкти, телесното, града, езика. Изложбата е своеобразен жест към полярностите в тъканта на света.