По аналогия с научния метод и със символни препратки към изискването за посочване на източник – „opus citatum est", проектът предлага модел на идеята за цикличността на времето. Модел, способен да внесе доказателства за възможността минали преживявания на художествен образ (съхранен в колективната памет) да се привиждат през призмата на нестихващото цитиране. „Парейдолия” събира като портретни протагонисти – приятели и колеги, влизащи в театрални и оперетни роли. Посредством характерен реквизит – шапки и шлемове, на игра и със забавена скорост на затвора на фотоапарата, моделите влизат в квази роли, придаващи нови ракурси към художествената сегашност. А интегрираното сценично движение, в композиционното пространство на портретите, ги трансформира в симултантен пърформанс от постдраматично естество.

Жил Дельоз определя „образът–движение” като същностно свързан с една индиректна репрезентация на времето – представя времето без да ни представя негов конкретен образ, т.е. не ни представя образ–време. Възприет посредством определението на Дельоз, проектът позволява експериментиране с представата за „Изложбата–сцена” с фиксиран „актьорски състав”, репетиращ в различни времена и пространства. В резултат са мултиплицирани образи-парейдолии от различни по credo художествени практики – всяка със свой времеви оттенък, във вярна спрямо съвремието истинност.

Портретите в постановка (поставени портрети) разкриват сложни и многообразни свързаности и зависимости, наситено разтворени между: фотография и живопис и фотография и театър, и утаени като живопис и театър.  Парадоксът от загуба на времевата рамка (без начало, среда и край) и подмяната ѝ с „времеви бъг”, разколебава темпоралното единство и провокира преживяване на времето, различно от обичайното. Според Барт „времето кристализира и трансформира възприятието, като превръща  забавеното движение в една „форма на времето”. Изглежда сякаш визуалният обект на сцената съхранява в себе си времето. Потокът на времето се превръща в „продължаващо настояще”. Настояще, способно да въвлече зрителя в портретната драматургия, поставяйки го в артистична безтегловност, както и да задвижи поток от субективни реминисценции. Режисурата на „Поставените портрети” напомня за ефекта на стояща вълна в стационарна среда. Движението на формата (в случая образ) се „разплисква” в периферията на картинната плоскост, а възвратната вълна  интерферира с породилата я, за да гастролира в постоянния пърформанс на образа… И то в  свят със стремеж да трансформира дори образа за себе си в парейдолия…

Богдан Александров